История на Медковец
Медковец е древно селище с многовековна история. Сведения за тези земи има от древни времена.Районът е богат на археологически паметници от 8-6 хилядолетие преди новата ера.Тогава се слага началото на обществения живот в Медковското поле.В землището на селото са открити следи от няколко праисторически селища – в местността „Липена”, около 5 км западно от селото, в местността „Пчелиньете” и в местността „Гладния геран”.
Трайни следи в северозападните български земи от медно-каменната епоха насетне оставят и траките- преди няколко десетилетия в местността „Цибрица” близо до Медковец е разкопана надгробна могила на тракийското племе трибали.Свидетелства пък за римското присъствие в Медковския край са намерените няколко интересни находки в средата на миналия век – особено сребърното монетно съкровище от местността „Сухата падина” при „Пенков кладенец”/римски републикански денари, част от които се съхраняват в Регионален исторически музей, Монтана/.
Към римските обичаи, традиции и култура се приспособяват голяма част от тракийските племена в нашия регион. Пример за това е култът към Венера .- римската богиня на любовта.В северозападните български земи е намерена многобройна пластика, която свидетелства за широкото му разпространение.Конкретно в Медковец е открита бронзова статуетка на Афродита/Венера/, която представлява голо женско тяло в движение и освободено от превръзката на бюста.
От втората половина на VІ до средата на VІІв. /заключителната фаза на Великото преселение на народите/ днешното медковско землище вече е заето от славяните. Те се смесват с трибалите и постепенно ги асимилират. Остава да съществува най-голямото трибалско селище – това в местността „Пенков кладенец”, но славянските заселници формират своя селска община, състояща се от няколко различни рода, с изявен териториален характер.Тя се управлява демократично – от старейшини , ръководени от кнез/кмет/.Кнезовската институция се запазва дори и по време на османското владичество.
В края на VІІ или началото на VІІІ в. Медковец влиза в пределите на Аспаруховата държава – свидетелство за това е уникалният паметник от с.Аспарухово /община Медковец/. Това е каменен надпис с черти и резки, т. нар. тюркски руни, издълбан в чест на прабългарски сановник.Засега това е единственият епиграфски паметник от това време, открит в северозападните български земи.
След покръстването през 864г. Медковец става християнско селище.Постепенно езическите светилища и оброчни камъни са заменени с християнски храмове и каменни оброчни кръстове. Такъв кръст е запазен на една от улиците на селото. Медковец е в състава на българската държава през цялото време на самостоятелното й съществуване до трагичните дни на османското завоевание.
Според преданието завоевателите избиват по-будните селски първенци и духовници, а намиращият се наблизо манастир е разрушен.По време на османското владичество селото получава днешното си име – около първата половина на 18 в. в турските регистри се споменава „селото Медкофче”, спадащо „към Поломие”,а по-късно то вече фигурира в официалните османски документи като Медковец.Името на селото е пряко свързано с местността, в която се намира то: в онези времена / а и до средата на 20 век/ тук има вековни гори, изобилстващи с кошери и хралупи с мед.Известният ломски етнограф Димитър Маринов също твърди, че един от основните поминъци на медковчани е отглеждането на пчели.А най-разпространената легенда сред местните хора е за стадо болни животни, които се изгубили в гората за няколко дни и излезли от нея нахапани от пчели , но оздравели. На мястото на тази гора по-късно е построена селската черква „Света Параскева”.
През 60-те години на 19 век Османската империя изпада в дълбока криза, която засяга и медковските жители.Въпреки, че основният им поминък е земеделието и свързаното с него скотовъдство, хората живеят много бедно, в изключително тежки условия.За жилищата им известният унгарски пътешественик Феликс Каниц пише, че са „заровени до половината в земята” и правят „впечатление на истински пещери”. Този начин на живот, обаче,не пречи на медковчани да участват в борбата срещу завоевателите. Сведения за участието им в нея има от самото начало на османското завладяване на района – освен в хайдушките чети, местните хора активно присъстват и във въстанието на Фружин от 1404 г., и в похода на Владислав ІІІ Ягело/ Варненчик/ през 1443-1444 г., и вЧипровското въстание от 1688 г., и в Пиротското през 1837 г. Най-значимо е участието им в голямото въстание в Северозападна България от 1850 г.Този факт не е случаен, защото един от ръководителите му е кнез Иван Кулин – по това време кмет на Медковската община. По мащаб въстанието отстъпва само на Априлското от 1876 г., а последиците му са многозначителни – на 3 декември 1850 г. Северозападна България е провъзгласена за автономна област.
Медковчани участват и в борбата за църковно-национална независимост и светска просвета – през 1859 г. със специална тугра, издадена от султан Абдул Меджит е разрешен строежът на новата сграда на църквата „Света Параскева”, която в наши дни е обявена за национален паметник на културата. През 1821 г. е открито първото килийно училище, а след него – и първото общинско училище ( 1845 г. ), когато кнез е Иван Кулин.
След Освобождението Медковец се променя бързо и в икономическо, и в културно отношение-земеделието все още е основен поминък, но за обработването на земята вече се използуват машини и материалното състояние на селяните бързо се подобрява.Построена е нова училищна сграда, благоустроени са пътищата в землището на селото.През 1910 г. е открита жп гара като част от линията София – Видин – важен фактор за бързия напредък на селото.
През 1909 г. в Медковец се открива непълна смесена прогимназия, а след 1925 г. в отделните махали на селото са изградени две нови училищни сгради за началните класове – Горното и Долното училище, както са известни сред медковчани.В 1934 г. Медковец е избран за седалище на Втора училищна инспекция, което го превръща в учебен център от околийски мащаб. По това време в прогимназията учат деца от над 15 села и 3 града – Лом, София и Берковица.През 1898 г. по инициатива на учителите е основано медковското читалище „Развитие”- основен фактор в културното израстване на населението години наред.
Медковчани участват във всички войни, които води България през първата половина на 20 век.В Балканската и в Първата световна война участват 594 души, от които загиват 73, а над 150 са ранени и осакатени.Днес в центъра на селото е издигнат паметник в чест на всички убити във войните негови жители.
Благоустрояването на Медковец продължава през втората половина на 20 век , а и днес.Много от възпитаниците на местната гимназия по-късно стават известни лекари, учители, инженери.Един от тях е д-р Искрен Коцев – завеждащ катедра „Гастроентерология” към Медицински университет, гр. Варна.
В заключение – един цитат от сегашния кмет на община Медковец инж. Венцислав Евгениев: „…и днес пред българското общество стоят не по-лесни и не по-маловажни задачи, свързани с неговото развитие и благоденствие.Сигурно е, че с духа и трудолюбието на кнез Иван Кулин по-лесно ще се стигне до успеха.Именно заради това ние, неговите наследници, следва да крачим във времето, прегърнали добродетелите на кнеза в битката за утрешния по-добър ден.Защото за успеха в борбата за благоденствие на хората има само една вечна формула: МНОГО РАБОТА, МНОГО СПРАВЕДЛИВОСТ, МНОГО ЧОВЕЩИНА!”
През 1836 г. медковските старейшини възстановяват разрушената от турците манастирска черква „Света Параскева” – малка сграда, направена от плетени стени, дървени колони и покрита с т. нар. стари „турски керемиди”.След султанския Хатихумаюн от 1856 г. обаче медковската община прави постъпки пред висшестоящите инстанции за построяването на по-голяма сграда и на 30 август 1859 г. султан Абдул Меджит издава тугра, с която фактически разрешава строежа й. Основната заслуга за това е на кнез Иван Кулин – той организира мирните демонстрации на хората, когато през 1860 г. висшият турски чиновник Мехмед паша посещава този край, той е и в основата на прошението до правителството за строеж на нова сграда. Медковската черква е в истинския смисъл на думата народно творение – средствата са събрани чрез дарения от жителите на селото, а в храма са вплетени творческите идеи на българските строители, иконописци и резбари.Не случайно черквата е обявена за национален паметник на културата . Тя е голяма трикорабна псевдобазилика, с три кубета. Градена е от ломен камък с хоросанова спойка. Една от характерните особености на външната архитектура е особената форма на апсидата, която не е полукръгла или заоблена, а тристепенна.Арките и сводовете са укрепени с дървени и метални греди.Подът е дъсчен.Иконостасът е рисуван, с резба по царските двери и венчилката.Иконите са рисувани през 1868 г. от Христо Енчов от Копривщица, в традиционна иконография.
Три от иконите върху целувалните иконостаси са дело на Станислав Доспевски – голям художник, потомък на основателя на Самоковската иконописна школа Христо Димитров.Иконата на патрона на черквата „Света Параскева” е рисувана от Христо Енчов.В черквата се пазят няколко ценни свободно стоящи икони от 19 век, два масивни каменни свещника с ктиторни надписи от 1885 г., сребърен напрестолен кръст с филигранна изработка, сребърна мощехранителница от 1844 г. и старопечатни книги от средата и втората половина на 19 век.Дърворезбата на царските двери е дело на майстори от прочутата Дебърска школа – братовчедите Филипови от с. Осой, Реканско / Дебърска област, Македония/.
Освещаването на черквата става на 14 октомври 1868 г., Петковден – денят на патрона на култовата сграда.На тази дата е и празникът на Медковец – традиционният събор.В наши дни той се провежда през втората събота и неделя на месец октомври. На събора , освен посрещането на гости от близо и далеч, се организират и конни състезания, има голям пазар с люлки, скара и т.н., свирят и традиционните за този край духови оркестри.
Построяването на черквата е не просто сътворяване на една красива сграда, а е и морална победа на медковчани, акт на още по-здраво спояване с общобългарския възрожденски процес. Не случайно Феликс Каниц с чувство на удивление и възхита пише: „Това българско селище…през последните години е съумяло да издигне една красива черква с кубета, изненадваща с размерите и ВЕЛИЧИЕТО СИ.”
Иван Кулин е роден през 1803 г. в Медковец в семейството на известния от времето на кърджалийските размирици Ангел войвода.Още от млад, след жестокото убийство на баща му пред очите му, той тръгва по пътя на освободителната борба.Печели доверието на съселяните си и е избран за кнез – кметска длъжност от славянското обичайно право, която по времето на турското владичество придобива особено значение за опазването на българския дух.При неговото управление са построени много пътища и мостове, а със собствени средства той изгражда дълбок и хигиеничен кладенец. По негово време е построена новата църковна сграда, открито е и първото общинско училище.
Кнезът участва във всички бунтове срещу чуждата власт и е един от основните организатори и ръководители на голямото въстание на българите в Северозападния край през 1850 г. След разгрома му той дълги години живее в емиграция, но не престава да участва по различни начини в освободителната борба. Пример за респекта, който турските власти имат към Иван Кулин, е участието му в делегацията, която българите изпращат до Високата порта след разгрома на въстанието.Султанът изслушва жалбите, обещава да помогне и в знак на уважение се обръща към офицера до него, сваля сабята му и я подарява на Иван Кулин. Днес тази сабя е в централния музей на армията в София.
Кнез Иван Кулин е и сред основателите на БРЦК в Букурещ заедно с Любен Каравелов, Васил Левски и Димитър Ценович. Той участва и в подготовката на Димитракиевата буна, а след това като емигрант в Сърбия – в организирането на чети, които да се прехвърлят в България.Иван Кулин не престава да поддържа връзка с многобройната българска емиграция в Сърбия, в това число и с Г.С.Раковски.За това говори и колективното прошение от 1860 г. до руския император Александър ІІ: на първо място в списъка на тъжителите стои името на „Йован Ангелов из Метковец”.
Иван Кулин умира от сърдечен удар на 12 юли 1870 г. в Зайчар, а на скромния му каменен кръст пише: „Хладна плоча, хладна къща на дядо Иван Кулин, кнеза от Медковец,1870 г.”
Скромен е и паметникът в парка на Медковец, както и улицата, която носи неговото име,но по- важното е, че личността му е емблематична за селото и за българската история, защото, по думите на Панайот Хитов: ”Дядо Иван беше един от ония българи, които са посветили сичкия си живот на БЪЛГАРИЯ И НЕЙНАТА СВОБОДА.”